Анкета

Успявате ли да живеете живота си така, както на Вас Ви се иска и както Вие желаете и се стремите да е?
 

Анкета

До каква степен на духовно развитие, себеопознаване и израстване в личностен план смятате, че сте достигнали (до момента) с начина си на живот?
 
Стадии на живота на съвременния човек - Част 2
Сериозните проблеми на живота никога не се разрешават напълно. Ако понякога изглеждат, че са разрешени, това е знак, че нещо е загубено. Смисълът и формата на един проблем не лежат в неговото решаване, а в постоянната работа над него. Само това ни предпазва от окарикатуряване и вкаменяване. Така е и с това решение на проблемите в периода на младостта, което се състои в нашето ограничаване до постижимото: то е само временно валидно и не трае в по-дълбок смисъл.

Разбира се, спечелването на място в обществото и трансформацията за нагаждане към това съществуване във всички случаи е едно важно постижение. Това е битка, водена вътре и вън, сравнима с борбата на детето за защита на неговия Аз. Тази битка не се вижда в по-голямата си част, защото става в тъмното, но когато видим колко упорити детски илюзии, предразсъдъци и егоистични навици все още са налице в по-късните години, можем да си представим енергията, отишла за формирането им.

Така е и с идеалите, убежденията, водещите идеи и нагласи. които в периода на младостта ни водят в живота - за който се борим, страдаме и печелим победи: те растат заедно с нас самите, ние се променяме в тях и ги поддържаме при удоволствие и въобще, също както детето утвърждава своя Аз пред света въпреки себе си - а понякога и от злоба към себе си.

Колкото повече се приближаваме към средата на живота и сме успели да се затвърдим в личните гледища и социални позиции толкова повече изглежда, че сме открили правилния курс и верните идеали и принципи на поведение. По тази причина предполагаме, че те са валидни вечно, и превръщаме в достойнство неизменното прилепване към тях. Напълно пропускаме съществения факт, че постиженията, които награждава обществото, са спечелени за сметка на едно снижение на личността. Много - твърде много аспекти на живота, които би трябвало да се преживеят, лежат в килера между прашни спомени.

Статистиката показва повишение на честотата на душевната депресия при мъже около четиридесетте. При жени невротичните трудности започват по-рано. Виждаме, че в тази фаза на живота - между 35 и 40 е в подготовка значителна промяна на човешката психика. В началото не е съзнавана и ярка промяна: по-скоро са индиректни белези на промяна, които изглежда, че идват от несъзнаваното. Понякога е нещо като бавна промяна в характера - в друг случай могат да се появят черти, които са изчезнали в детството: или някои наклонности и интереси отслабват и се заместват от други. Често се случва приетите принципи и убеждения - особено моралните принципи - да започнат да стават твърди и повишаващо се ригидни, докато някъде към 50-годишна възраст се стига до период на нетолерантност и фанатизъм. Като че ли съществуването на тези принципи е застрашено и затова трябва да се подчертават още повече.

Виното на младостта невинаги се избистря с напредване на годините; често помътнява. Всички споменати прояви могат да се видят ясно в едностранчивите хора, при които рано или късно се появяват. Според мен тяхната поява често се забавя от факта, че родителите на даден човек са още живи. Като че ли периодът на младостта продължава. Тогава смъртта на бащата има ефекта на свръхбързо - почти катастрофално - узряване.

Много честите невротични разстройства на зрелите години имат общо в това, че хората се опитват да поддържат психичната диспозиция на младостта и след прага на т.нар. дискретни години. Невротичният е по-скоро човек, който никога не притежава нещата, които би искал в настоящето, и затова не може да се радва на миналото. Както не може да избяга от детството, сега невротичният не може да се раздели с младостта. Той се свива от сивите мисли за напредващата възраст: и чувствувайки перспективата пред него непоносима, винаги се напряга да гледа зад себе си.

Както инфантилният човек се дърпа от непознатото в света и човешкото съществуване, така зрелият човек се дърпа назад във втората половина на живота си. Като че ли го очакват неизвестни и опасни задачи или като че ли е заплашен с жертви и загуби, които не иска да приеме; или като че ли животът му досега му изглежда толкова хубав и ценен, че не може без него. Може би на дъното стои страхът от смъртта? Основата и причината на всички тези трудности на прехода са заложени в една дълбока и особена промяна на психиката.

Един френски афоризъм обобщава с цинична резигнация: Ако младостта знаеше, ако старостта можеше. За щастие ние, хората, не сме изгряващи и залязващи слънца, защото тогава бихме загубили културните си ценности. Но има нещо слънцеподобно в нас и да се говори за сутрин и пролет, за заник и есен на живота не е само един сантиментален жаргон. Така даваме израз на една психологична истина, даже и на физиологични факти, защото обратът на обед променя дори и телесните характеристики. Ценностите на човека и дори неговото тяло се стремят да се превърнат в противоположното.

Ние можем да сравняваме мъжественост и женственост и техните психични компоненти с един особен склад на вещества, които се използуват неравностойно в първата половина на живота. Един мъж консумира голям запас от мъжка субстанция и му остава само малко количество от женска субстанция, която сега трябва да пусне в употреба. При жената става обратното: тя позволява на неизползуваната мъжественост да се активира. Най-лошото е, че интелигентни и култивирани хора имат тези склонности, без дори да знаят за възможността за такава една трансформация. Напълно неподготвени, те отплуват във втората половина на живота. А има ли колежи за четиридесетгодишните, които да ги подготвят за техния идващ живот и неговите изисквания, както обикновените колежи дават на младежта познание за света и живота? Не, няма. Напълно неподготвени, ние пристъпваме в следобеда на живота; още по-лошо - ние пристъпваме с фалшивото предположение, че нашите истини и идеали ще ни служат както и преди.

Но ние не можем да живеем следобеда на живота по програмата за неговата сутрин - защото, което е било голямо сутринта, ще бъде малко вечерта и това, което е било истина сутринта, вечерта ще се превърне в лъжа. Остаряващите хора трябва да знаят, че техният живот не се издига и разгъва, а че един неизбежен вътрешен процес го скъсява. За един млад човек е почти грях - и със сигурност една опасност да се занимава твърде много със себе си, но за остаряващия човек това е задължение и необходимост да си обърне сериозно внимание.

Много от възрастните хора предпочитат да са хипохондрици, скъперници, доктринери, аплодиращи миналото, или вечни юноши - плачевни заместители на осветлението на личността, но неизбежна последица от заблудата, че втората половина на живота трябва да се управлява с принципите на първата половина. Едно човешко същество наистина не трябва да стига до 70-80-годишна възраст, ако това дълголетие няма смисъл за вида, към който принадлежи. Следобедът на човешкия живот също трябва да има собствен смисъл и не може да бъде само един жалък израстък към сутринта на живота. Смисълът на сутринта несъмнено лежи в развитието на индивида, нашето вграждане във външния свят. продължението на нашия вид и грижата за нашите деца.

Това е очевидната цел на природата. Но когато тази цел се постигне - и даже надхвърли - печеленето на пари, увеличаване на победите и експанзията на живота ще продължи ли и извън границите на всеки разум и чувство'? Който носи в следобеда закона на сутринта, трябва да плати за това с увреждане на душата си толкова сигурно, колкото и растящият младеж, който се опитва да спаси детския си егоизъм, трябва да плати за грешката си със социален провал. Правене на пари, социален живот, семейство и поколение са чиста природа - не култура. Културата лежи отвъд целта на природата. Може ли случайно културата да е смисъл и цел на втората половина на живота?

Не знам колко от това объркване идва като реакция на едно предишно надценяване на достойнството на възрастта и колко се дължи на фалшиви идеали. Те несъмнено съществуват и целта на тези, които ги поддържат, стои отзад, а не отпред. И затова те винаги се стремят да се върнат назад. Трябва да обясним на тези хора. че е трудно да се види каква друга цел може да предложи втората половина на живота освен добре известната цел на първата половина.

Развитие на живота, полезност, ефикасност, създаване на фигура в социалния живот, хитрото вкарване на потомците в подходящи бракове и добри позиции - не са ли достатъчно тези цели? За съжаление това не е достатъчно смисъл или цел за много хора, които виждат в приближаващата се старост само едно намаление на живота и които разглеждат предишните си идеали като нещо избеляло и износено.

Разбира се, ако тези хора бяха напълнили стакана на живота по-рано и го бяха излели на брега щяха да се чувствуват по-различно сега - ако не са задържали нищо и всичко, което може да пламне, е консумирано, спокойствието на старата възраст ще бъде добро дошло за тях. Но не трябва да забравяме, че много малко хора са артисти в живота, че изкуството на живота е най-благородното и най-рядкото от всички изкуства.

Кой е успявал някога да пресуши цялата чаша с грация? За повечето хора остава твърде много неизживян живот - понякога потенциали, които не биха реализирали с най-добро желание и те приближават прага на старата възраст с неудовлетворени искания, които неизбежно обръщат погледа им назад. За такива хора е особено фатално да гледат назад. За тях е необходима перспектива и цел в бъдещето. За днешния човек разширението на живота и неговата кулминация са възможни цели, но идеята за живот след смъртта му се вижда съмнителна и не за вярване.

И все пак - спирането на живота, смъртта, може да бъде прието като цел само когато съществуването е толкова похабено, че ще се радваме да свърши, или когато сме убедени, че слънцето се стреми към залез - "за да освети далечни раси" - със същото постоянство, което показва при издигане към зенита. Но вярването днес стана много трудно изкуство и хората, специално образованата част на човечеството, едва ли намират път в него. Те свикнаха с мисълта, че по отношение на безсмъртието и други подобни въпроси има много противоречиви мнения и няма убедителни доказателства.

Някои хора смятат, че един насочен живот е най-общо по-добър, по-богат и по-здрав от живота без цел и че е по-добре да се върви напред с потока на живота, отколкото назад срещу него. За психотерапевта един стар човек, който не може да каже сбогом на живота, изглежда толкова слаб и болнав, колкото един млад човек, който не може да го обхване. Всъщност в много случаи е въпрос на една и съща детска алчност, същия страх, същия инат и настойчивост както при единия, така и при другия.

Въпреки, че по-голямата част от човечеството не знае защо се нуждае тялото от сол всеки я търси като една инстинктивна потребност. Същото е и с нещата в психиката. Голяма част от хората от незапомнени времена изпитват нужда да вярват в продължението на живота. Разбираме ли някога какво мислим? Само знаем, че мисленето е просто уравнение, от което излиза само това, което сме вложили в него. Това е работата на интелекта. Но освен него има едно мислене в първични образи - в символи, по-стари от историческия човек; които са вкоренени в него от най-ранни времена и вечно живи, трайни във всички поколения, продължават да са основа на човешката психика. Възможно е да изживеем най-пълния живот, ако сме в хармония с тези символи: с тях се връща и мъдростта.

Съзнавани проблеми запълват втората и третата четвъртинка; докато в последната - преклонната старост - отново слизаме в това състояние, където, безгрижни за състоянието на нашето съзнание, отново ставаме нещо като проблем за другите. Детството и крайната старост са съвсем различни, но имат едно общо нещо: потъване в несъзнавани психични събития. Тъй като духът на детето расте извън несъзнаваното, неговите психични процеси - въпреки че не са леснодостъпни - не са толкова трудни за оприличаване на тези на много стария човек, който отново се потопява в несъзнаваното и прогресивно изчезва в него. Детството и старата възраст са стадии на живота без никакви съзнавани проблеми.

Откъс от книгата на КАРЛ ГУСТАВ ЮНГ “СЪВРЕМЕННИЯТ ЧОВЕК В ТЪРСЕНЕ НА ДУШАТА”