Анкета

Успявате ли да живеете живота си така, както на Вас Ви се иска и както Вие желаете и се стремите да е?
 

Анкета

До каква степен на духовно развитие, себеопознаване и израстване в личностен план смятате, че сте достигнали (до момента) с начина си на живот?
 
Стадии на живота на съвременния човек - Част 1
Ако психичният живот се състои само от открити случки - какъвто е все още случаят на примитивно ниво - можем да се задоволим с един здрав емпиризъм. Но психичният живот на цивилизования човек е пълен с проблеми - не можем дори да мислим за него освен в термини на проблеми. Нашите психични процеси до голяма степен се състоят от разсъждения, съмнения и експерименти - всички от които са почти напълно чужди на несъзнавания, инстинктивен дух на примитивния човек. На растежа на съзнанието трябва да благодарим за наличието на проблеми: те са съмнителният дар на цивилизацията.

Точно отвръщането от инстинкта - противопоставянето на инстинкта - създава съзнание. Инстинктът е природа и се стреми да повтаря природата, докато съзнанието може да търси само култура или нейното отричане. Докато сме потопени в природата ние сме несъзнавани и живеем в сигурността на инстинкта, който не познава проблеми.

Всичко в нас, което все още принадлежи на природата, се свива пред един проблем, защото името му е съмнение и когато има съмнение, налице е несигурност и възможност за разделящи се пътища. И когато са възможни много пътища, ние се отказваме от ръководството на инстинкта и стигаме до страха. Защото сега се вика съзнанието да извърши това, което природата винаги е правила за своите деца, а именно - да даде едно сигурно, ясно и недвусмислено решение.

И тук сме разтревожени от твърде човешкия страх, че съзнанието - нашето Прометеево завоевание - може накрая да не може да ни услужи вместо природата. Така проблемите ни водят до едно сиротно и изолирано състояние, в което сме изоставени от природата и тласкани към съзнание. Няма друг път за нас - ние сме принудени да прибягваме до решения и разрешения там където преди се поверявахме на естествените събития.

Следователно - всеки проблем носи възможност за разширение на съзнанието, но и необходимостта да кажем гудбай на детската несъзнаваност и вяра в природата. Тази необходимост е психичен факт от такава важност, че съставлява едно от основните символни учения на християнската религия. Всеки от нас с радост отбягва проблемите си - ако е възможно, не се споменават или - още по-добре, тяхното съществуване се отрича. Ние искаме да направим живота си прост, сигурен и лек - и затова проблемите са табу.

Предпочитаме да имаме сигурност, а не съмнения - резултати, не експерименти, без дори да видим, че сигурност се получава чрез съмнение, а резултати - чрез експеримент. Изкусното отричане на един проблем не води до убедителност - напротив, търси си още по-широко и високо съзнание, за да ни даде сигурността и яснотата, от която се нуждаем.
Когато трябва да се занимаваме с проблеми, ние инстинктивно отказваме да опитаме пътя, който води през мрак и неяснота. Искаме да чуваме само недвусмислени резултати и напълно забравяме, че тези резултати се получават само след като сме влизали и изплували от мрака. Но за да проникнем през тъмнината, ние трябва да съберем всички сили на просвещение, които може да предложи съзнанието, аможе да се отдадем и на спекулации.

Защото - при проблемите на психичния живот ние постоянно се препъваме във въпросите за принципа на частните области на най-различни клонове на познание. Защото човек произвежда науките извън себе си и своята специална конституция. Те са симптоми на неговата психика.

Не съществуват проблеми без съзнание. Затова трябва да поставим въпроса по друг начин: как се появява съзнанието? Никой не може да каже със сигурност; но можем да наблюдаваме малки деца в процеса, когато стават съзнавани. Всеки родител може да го види, ако обърне внимание. И това е, което можем да наблюдаваме: когато детето опознае някого или нещо - когато то '"познава" дадена личност или предмет - тогава ние усещаме, че детето има съзнание.

Но какво е разпознаване или знание в този смисъл? Ние говорим за "познаване" на нещо, когато успяваме да свържем едно ново възприятие с един вече установен контекст по такъв начин, че поддържаме в съзнание не само новото възприятие, но и целия контекст. Следователно "познаването" се базира върху една съзнавана връзка между психични съдържания. Ние не можем да познаваме несвързани съдържания и дори не знаем за тях.

Първият стадий на съзнанието, който можем да наблюдаваме, се състои от проста връзка между две или повече психични съдържания. На това ниво съзнанието е чисто спорадично, ограничено до представянето на нови връзки и съдържанието по-късно се забравя. Факт е, че в ранните години на живота липсва трайна памет; в най-добрия случай има острови на съзнание, които са като отделни лампи или осветени обекти в пълния мрак.

Но тези острови на памет не са същите като началните свързвания между психични съдържания - те съдържат нещо повече и нещо ново. Това нещо е много важните серии на свързани съдържания, които образуват т. нар. Аз. Егото - също като началните серии на съдържания - е един обект в съзнанието и по тази причина детето говори за себе си в началото обективно, в трето лице.

По-късно, когато съдържанията на Аза са натоварени със собствена енергия (най-вероятно в резултат на упражнение), се появява чувството за субектност или "Азовостта". Това е моментът, когато детето започва да говори за себе си в първо лице. На това ниво е надалото на дългосрочната памет. В основата си тя е континуитет на спомените на Аза.
В детския стадий на съзнание още няма проблеми; нищо не зависи от субекта, тъй като самото дете е изцяло зависимо от родителите. Като че ли все още не е напълно родено и все още е затворено в психичната атмосфера на родителите. Психичното раждане и съзнаваното разграничаване на Аза от родителите нормално се появява в пубертета и появата на сексуален живот. Физиологичната промяна се придружава с една психична революция. Защото различните телесни прояви дават такъв акцент на Аза, че той често се налага без задръжка и мярка. Понякога това се нарича "непоносимата възраст".

До този период психичният живот на индивида се владее от импулси и той се среща с много малко или с никакви проблеми. Даже когато външни ограничения спират субективните импулси тези задръжки не разстройват индивида. Той им се подчинява или ги заобикаля, но си остава същият. Той още не познава състоянието на вътрешно напрежение, което носи един проблем. Това състояние се появява, когато едно външно ограничение се превърне във вътрешно препятствие, когато един импулс се противопоставя на друг.

Използувайки психологични термини, бихме казали: състоянието, предизвикано от един проблем - състояние на несъгласие със себе си - се появява, когато до сериите Азови съдържания се появят нови серии с еднакъв интензитет. Тези втори серии поради енергетичната им стойност притежават една функционална значимост, равна на тази на Аз-комплекса - можем да го наречем втори Аз. който в дадения случай изземва ръководството от първия. Това води до отчуждение от себе си - състоянието, което създава проблем.

Можем да обобщим така: първият стадий на съзнание, който се състои от разпознаване или "познаване", е едно анархично или хаотично състояние. Вторият - този на развития Аз-комплекс, е една монархична или монистична фаза. Третият е една друга стъпка към съзнание и се състои в разбиране на собственото раздвоено състояние - това е една дуалистична фаза.

И тук идва нашата актуална тема - въпросът за стадиите на живота. Най-напред трябва да започнем с периода на младостта. Най-общо той обхваща годините от пубертета до средата на живота, който започва между 35- и 40-годишна възраст. Може да ме попитате защо съм избрал да започна с втория период на човешкото съществуване. Няма ли трудни въпроси свързани с детството?

Разбира се, комплексният психичен живот на детето е проблем от първа величина за родители, учители и лекари; но - когато е нормално, детето няма собствени проблеми. Само когато човек порасне, започва да се съмнява в себе си и да влиза в противоречие със себе си. Ние всички добре познаваме източниците на проблемите, които се появяват в периода на младостта. За повечето хора това са изискванията на живота, които грубо слагат край на детския сън.
Ако индивидът е достатъчно добре подготвен, преминаването към една професионална кариера може да протече гладко. Но ако се държи за илюзии, които противоречат на реалността, проблеми сигурно ще се появят. Никой не пристъпва в живота без да прави известни предположения - и те често са фалшиви. Т.е. могат да не отговарят на условията, в които е захвърлен човек. Често става зъпрос за прекалени очаквания, подценяване на трудности, неоправдан оптимизъм или негативна нагласа. Може да се направи цял списък на фалшиви предположения, които създават най-ранните съзнавани проблеми.

Но не само контрастът между субективните предположения и външните факти води до проблеми - могат да се дължат на вътрешни психични разстройства. Те могат да съществуват дори и когато нещата във външния живот протичат гладко. Много често това е смущение на психичното равновесие от сексуален импулс и също толкова често е чувството за малоценност, което произлиза от една мъчителна чувствителност. Тези вътрешни трудности могат да съществуват и когато адаптацията към външния свят е постигната без особено усилие. Като че ли на младите хора, които трябва да се борят за съществуването си, са спестени вътрешните проблеми, докато тези, за които адаптацията по една или друга причина е била лесна, се натъкват на сексуални проблеми или на конфликти, израстващи от чувството за малоценност.

Хората, чиито темпераменти им създават проблеми, често са невротични, но би било голямо недоразумение да се смесва наличието на проблеми с невроза. Между тях има съществена разлика: невротичният е болен, защото не съзнава проблемите си, докато човекът с труден темперамент страда от своите съзнавани проблеми, без да е болен.

Ако се опитаме да извлечем общите и съществени фактори от почти неизчерпаемото разнообразие на индивидуални проблеми в младата възраст, ние се срещаме с почти всички типични случаи: повече или по-малко трайно залепване към детското ниво на съзнание - бунт срещу съдбовните сили във и около нас, които се стремят да ни завлекат в света. Нещо в нас иска да остане дете; да бъде несъзнавано или съзнавано само за Аза; да отхвърлим всичко чуждо или да го подчиним на нашата воля; да не вършим нищо или във всеки отделен случай да налагаме собствения си копнеж за удоволствие или мощ.

В тази наклонност ние наблюдаваме нещо като инерция на материята - настоятелност за едно съществуващо състояние, чието ниво на съзнание е по-малко, по-тясно и по-егоистично от това на дуалистичния стадий. Защото в последния индивидът се вижда принуден да разбере и приеме това. което е различно и странно като една част от собствения му живот – нещо като "Аз също".

Разширяване хоризонта на живота е основна черта на дуалистичната фаза - и към него се прилага съпротива. Но това разширение е започнало много преди това. То започва при раждането, когато детето изоставя тясното пространство на майчината утроба; и постепенно расте, докато стигне една критична точка в тази фаза. когато, залят от проблеми, индивидът започва да се бори срещу него. Какво би станало с него, ако той просто се смени с този другия, чуждия, "Аз също", и остави по-ранния Аз да изчезне в миналото? Можем да предположим, че това е един възможен курс.

Психологията ни учи, че в известен смисъл в психиката няма нищо старо - нищо, което може наистина и окончателно да изчезне. Който се пази от новото и странното и регресира към миналото, изпада в същото невротично състояние като човека, който се идентифицира с новото и бяга от миналото. Единствената разлика е, че единият се отчуждава от миналото, а другият - от бъдещето. По принцип и двамата правят едно и също нещо - те запазват едно тясно състояние на съзнание. Алтернативата е да се разруши с напрежението, влизащо в играта на противоположностите - в дуалистичния период и да се построи едно състояние на по-широко и по-високо съзнание.

Изходът би бил идеален, ако може да се постигне във втория стадий на живота - но не става. Преди всичко на природата не й пука за по-високо ниво на съзнание - даже обратното. Освен това обществото не цени много високо тези подвизи на психиката - неговите награди се дават винаги за постижение, а не за личности -последните се награждават предимно посмъртно. И като е така, едно специално разрешение на трудността става наложително: ние сме принудени да се ограничим с достъпното и да диференцираме някои специални склонности, защото по този начин способният индивид открива своето социално същество.

Постижение, полезност и т. н. са идеали, които изглежда, че ни извеждат от объркването от натрупаните проблеми. Те могат да бъдат пътеводни звезди при авантюрата на установяване и стабилизиране на нашата психична екзистенция - те могат да ни помогнат да пуснем корени в света, но не могат да ни водят в развитието на това по-широко съзнание, на което даваме името култура. Поне в периода на младостта този курс е нормален и при всички обстоятелства е за предпочитане пред хвърлянето на зар пред купа проблеми.

Така дилемата често се разрешава по следния начин: каквото ни е дадено от миналото, се адаптира към възможностите и изискванията на бъдещето. Ние се ограничаваме до постижимото, а това означава отказ от всички други потенциалности. Един губи ценно парче от своето минало, друг - от своето бъдеще. Всеки може да си спомни приятели или съученици, които са били обещаващи и идеалистични младежи, но които, срещнати години по-късно, изглеждат изсъхнали и напъхани в една тясна рамка.