Анкета

Успявате ли да живеете живота си така, както на Вас Ви се иска и както Вие желаете и се стремите да е?
 

Анкета

До каква степен на духовно развитие, себеопознаване и израстване в личностен план смятате, че сте достигнали (до момента) с начина си на живот?
 
Болестта е личен учител и водач по пътя към просветлението
Как да оздравея с помощта на познанията за причините, които предизвикват възникването на болестите?

След многобройни разсъждения и опити да се научи болният постепенно да започне да разбира посланието на симптомите, пред него все още остава големият въпрос: „Как с всички тези познания да оздравея? Какво трябва да направя сега?" Нашият отговор на такива въпроси винаги се състои само от една единствена дума: „Вглеждайте се!" Този призив отначало се възприема като банален, прост и безполезен. В края на краищата, човек иска да се противопостави, иска да се промени, да прави всичко другояче - какво би могло да промени някакво си „вглеждане"? В това постоянно „искам да променя" се крие и най-голямата опасност за нашия път. Всъщност няма нищо за променяне, с изключение на начина ни на виждане. Поради това нашите напътствия се свеждат до „вглеждането".

Във Вселената човек никога не може да направи нещо повече, освен да се научи да вижда - това обаче е най-трудното. Развитието се основава единствено върху промяната в начина на виждане - всички външни функции винаги са само израз на новото виждане. И най-сложните проблеми, в края на краищата, непрестанно се свеждат до старата формула: Опознай самия себе си! Да усъвършенстваш себе си не означава нищо друго, освен да се научиш да виждаш себе си такъв, какъвто си! Да познаваш себе си не значи да познаваш своя Аз. Азът се отнася към себе си като чаша вода към океана. Нашият аз ни разболява, нашето себе си е здраво. Пътят на изцелението е пътят от Аз към себе си, от пленничеството към свободата, от полярността към единството.

Когато определен симптом ни насочва към това, което още ни липсва (между другото) за да се приближим до целостта и единството, тогава трябва да се научим да виждаме липсващото (грешката) и така да го включваме в своята съзнателна идентификация. Тълкуванията в книгата се стремят да насочат погледа към това, на което обикновено никога не обръщаме внимание. Достатъчно е човек веднъж да го види, за да не го изпуска вече от очи и все по-прецизно да го следи. Само постоянното и внимателно наблюдение преодолява съпротивата, само то кара да нараства у нас онази любов, която ни е нужна, за да се интегрира новооткритото. Да се наблюдава сянката, значи тя да се просветява.

Напълно погрешна - но често разпространена - е реакцията да искаме да се отървем колкото е възможно по-бързо от принципа, открит в симптома. Така някой, който най-после е открил своята неосъзната агресивност, може ужасен да запита: „Как да се освободя от тази ужасна агресивност?" От-говорът е: „Напротив, радвайте се, че я има!" Тъкмо „не искам да имам" води до образуването на сенки и ни прави нездрави - да виждаме присъствието на агресивността, означава да станем здрави. Който смята това за опасно, пропуска, че един принцип не изчезва, когато отвръщаме поглед от него.

Няма опасен принцип - опасна е само небалансираната сила. Всеки принцип се неутрализира чрез своя противоположен полюс. Изолиран, всеки принцип е опасен. Изолираната благост не е по-благородна от изолираната строгост. Единствено в равновесието на силите цари спокойствие. Голямата разлика между „света" и „мъдрите" се състои в това, че светът винаги се опитва да осъществи единия полюс, докато мъдрите предпочитат средата между полюсите. Който веднъж схване, че човекът е един микрокосмос, постепенно престава да се страхува да открива всички принципи също и у себе си.

Открием ли в един симптом липсващ принцип, достатъчно е да се научим да обичаме симптома, защото той вече осъществява онова, което ни липсва. Който постоянно и нетърпеливо чака изчезването на симптома, все още не е разбрал концепцията. Симптомът живее принципа на сянката -одобряваме ли този принцип, трудно можем да се борим едновременно и със симптома. Тук е ключът. Акцентирането на симптома прави борбата излишна. Съпротивата предизвиква отпор. Симптомът изчезва най-рано тогава, когато е станал безразличен на пациента. Безразличието показва, че той е схванал и акцептирал валидността на принципа, който се проявява в симптома. Всичко това човек постига единствено чрез „вглеждане".

Функционалните мерки никога не засягат темата „оздравяване - все едно дали действат или не. Оздравяването може да се осъществява само в съзнанието. Открит остава въпросът дали във всеки отделен случай един пациент успява да бъде честен към себе си или не. Опитът ни прави скептични. Дори хора, които цял живот са се стремили към осъзнаване и себеопознаване, все още проявяват поразяваща слепота по отношение на себе си. Онези процеси, които трябва да пробият личното заслепение, днес се наричат психотерапия. Смятаме за важно да се скъса със стария предразсъдък, че психотерапията била метод за лечение на хора с психически разстройства или психически симптоми.

Този възглед може донякъде да се отнася за методи, пряко ориентирани към симптомите (например поведенческа терапия), но определено е неправилен за всички дълбиннопсихологически и трансперсонално ориентирани направления. От гледна точка на психотерапията няма „толкова здрав" човек, който наложително да не се нуждае от психотерапия. Терапевтът, специалист в областта на личностното усъвършенстване Ървинг Полстър пише: „Терапията е твърде ценна, за да бъде отредена по право само за болния." Същата мисъл звучи при нас малко по-сурово, когато твърдим: „Човекът, сам по себе си, е болен".

Единственият, емпиричният смисъл на нашето прераждане е осъзнаването. Странно е колко малко хората се интересуват от единствената важна тема на живота си. Не е ли парадокс фактьт, че хората полагат толкова много грижи и внимание за своето тяло, макар да е ясно, че един ден то ще стане жертва на червеите. Неизбежно един ден човек трябва да изостави всичко (семейство, пари, къща, слава). Единственото, което надживява гроба, е съзнанието, а за него човек най-малко се грижи. Осъзнаването е целта на нашето битие, на тази цел служи цялата Вселена.

Още от стари времена хората се опитват да създадат помощни средства за трудния път на осъзнаването и себеоткриването. Да си спомним за йога, дзен, суфизма, кабала, магията и други системи - техните методи и упражнения са различни, но целта им е една: усъвършенстване и освобождаване на човека. От западното, научноориентирано съвременно становище за света възникнаха двете най-млади рожби, ориентирани към същата цел: психологията и психотерапията. Психологията, отначало заслепена от арогантността и дързостта на собствената си младост, не забеляза, че започва да изследва нещо, което, под друго название, още много отдавна и далеч по-добре и по-точно се е знаело. Както на никое дете не може да се отнеме правото на собствено развитие така и психологията трябваше да намери собствен опит и сега бавно си проправя път към общия поток на всички големи учения за човешката душа.

Така в днешно време, с приложението на психотерапията, преживяваме бурно сливане на идеи и методи от всички култури, направления и времена. Навсякъде се води борба за нов синтез на многобройните наследени с времето опити, по пътя към осъзнаването. Фактът, че при такива бурни процеси се събира и много „отпадък", не би трябвало да ни обезкуражава. За все повече хора сега психотерапията става подходящо помощно средство, чрез което съзнанието им трупа опит и те свикват по-добре да опознават себе си. Психотерапията не води до просветление - с това изобщо не би се справила никаква техника. Същинският път към целта е дълъг и тежък и Винаги проходим само за малцина. Всяка крачка, която води в посока към по-голяма съзнателност, е напредък в полза на закона за развитието. Би трябвало, от една страна, да не се прекалява с очакванията от психотерапията и, от друга, да стане ясно, че засега това е един от най-добрите методи, насочващ човека в стремежа му да бъде по-съзнателен и по-честен.

Когато говорим за психотерапия, неизбежно е, на първо място, да имаме предвид методиката, която самите ние от години прилагаме и наричаме „реинкарнационна терапия". Поради това смятаме за уместно да кажем няколко пояснителни думи за прераждането, макар да нямаме намерение да изясняваме конкретни подробности за тази терапия. Всяка представа, която пациентът си създава за терапията, ще се превърне в пречка за него. Една представа стои винаги пред истината и замъглява виждането.

Терапията е рисковано дело и трябва да се изживява също по такъв начин. Тя цели да изведе човека от неговото страхливо вцепенение и стремеж към сигурност и да го увлече В процеса на преосъществяването. Извън това, не бива в никакъв случай да сковаваме терапията в каквато и да било схема, ако искаме да избегнем опасността тя да се плъзне покрай индивидуалността на пациента. Поради всички тези причини ние даваме твърде малко конкретна информация за реинкарнационната терапия - ние не говорим за нея, ние я осъществяваме. Жалко е само, че този вакуум се запълва от представите, теориите и мненията на хора, които нямат понятие за нашата терапия.

Реинкарнационната терапия е твърде диференцирана концепция, която на практическо равнище има място в редица изпитани техники. Техническото многообразие е само незаменимо оръжие на добрия терапевт, но то далеч не изчерпва терапията. Психотерапията е нещо повече от приложна техника, затова тя почти никога не подлежи на изучаване. Съществената част на една психотерапия не се поддава на описание. Голяма грешка е човек да смята, че е достатъчно точно да се подражава на външното протичане на процеса, за да се постигнат същите резултати. Формите са носители на съдържанието - съществуват обаче и празни форми. Психотерапията - както, естествено, всяка езотерична техника - бързо ще се превърне във фарс, ако формите се изпразнят от съдържание.

Реинкарнационната терапия дължи името си на факта, че в нашата форма на терапия голямо място заема осъзнаването и преживяването на минали прераждания. Тъй като в работата - свързана с прераждане, много хора все още съзират нещо зрелищно само по себе си, мнозина пропускат, че осъзнаването на инкарнациите спада към формалнотехническата област на нашата терапия и в никакъв случай не е самоцел. Единствено изживяването на инкарнации не е никаква терапия - също така, както и само викането не е терапия, но и двете терапевтично могат да се въвеждат. Ние караме пациентите да осъзнават инкарнациите не защото смятаме това за изключително важно, а ги използваме, защото засега не познаваме по-добро помощно средство, за да постигнем нашата терапевтична цел.

Проблемът на човека е винаги в неговата сянка. Поради това срещата със сянката и нейната постепенна асимилация също е централна тема на реинкарнационната терапия. Нашата техника дава възможност обаче за среща с голямата - кармичната сянка, която доста надраства биографичната сянка на този живот. Справянето със сянката наистина не е лесно - но е единственият път, който в края на краищата води до изцеление в прекия смисъл на думата. Безсмислено би било да говорим повече за срещата със сянката и нейното интегриране, защото изживяването на дълбоки душевни реалности не може да се предаде с думи. Освен това, инкарнациите предлагат възможност, трудно заместима с други техники, сенките да се изживеят и интегрират с пълна идентификация.

Ние не работим със спомени, а в изживяването инкарнациите стават настояще. Това е възможно, защото няма време извън нашето съзнание. Времето е една възможност да се наблюдава как протичат процесите. Знаем от физиката, че времето може да се превръща в пространство - понеже пространство е другият начин да се разглеждат взаимозависимостите. Насочим ли това превръщане към проблема на следващите една след друга инкарнации, от едно след друго става едно до друго или с други думи: от времевата верига на живота произлизат едновременни, пространствено паралелни животи. Обърнете внимание, че пространствената интерпретация на преражданията нито е по-правилна, нито по-погрешна от времевия модел - и двата начина на наблюдение са легитимни, субективен ъгъл на виждане на човешкото съзнание (сравни: вълна и корпускула при светлината).

Всеки опит да се изживее пространствено-едновременното вече превръща пространството отново във време. Един пример. В едно пространство едновременно - една до друга - текат различни радиопрограми. Искаме ли обаче да слушаме тези едновременно излъчвани програми, веднага възниква идеята за последователността. Тогава последователно ще настройваме радиоприемника на различни честоти и уредът ще ни постави в контакт с различните програми, в съответствие с различните резонансни модели. Заместим ли в този пример радиоприемника с нашето съзнание, тук на мястото на съответния резонансен модел се проявяват отделни инкарнации.

В реинкарнационната терапия ние помагаме на клиента да се освободи временно от своята досегашна честота ( = досегашна идентификация), за да си осигури място за други резонанси. В същия момент се проявяват други инкарнации, които се изживяват със същото чувство за реалност, с което и дотогава човек се е идентифицирал. Тъй като „другите животи" или идентификации са налице паралелно и едновременно, те също могат да бъдат възприемани с всички сетивни възприятия. „Третата програма" вече не е по-отдалечена от първата или втората. И макар наистина в даден момент да можем да възприемаме винаги само едната от тях, можем по желание да превключваме. Аналогично превключваме „честотата на съзнанието" и така изменяме ъгъла на хрумването и на резонанса.

В реинкарнационната терапия ние съзнателно играем с времето. Като че ли „напомпваме" време в отделните структури на съзнанието, чрез което те се разширяват и стават ясно видими - а като изпускаме отново времето, осигуряваме възможността да се изпита чувството, че всичко винаги принадлежи Към „тук" и „сега". Понякога се отправя упрек, че реинкарнационната терапия била безсмислено ровене в по-раншния живот, и че проблемите трябвало да се решават „тук" и „сега". Не ни е известна никаква друга терапия, която тъй безкомпромисно да елиминира всички проекционни плоскости и прехвърля отговорността за всичко върху индивида.

Реинкарнационната терапия се опитва да отприщи един психически процес - най-важното е самият процес, а не интелектуалната квалификация и интерпретация на събитието. Когато все още са налице само чисто соматични симптоми, човек рядко се сеща за възможностите на психотерапията. От гледна точка на нашия опит обаче, тъкмо психотерапията е единственият метод, който действително обещава с успех да се лекуват телесни симптоми.

Който веднъж е разбил способността да вижда, че във всеки телесен процес и симптом намира израз психическа проява, той знае също, че единствено процесите в съзнанието могат да ни избавят от проблеми, станали видими в тялото. Поради това ние не познаваме никакви индикации или противоиндикации на психотерапията. Познаваме само хора, които са болни и трябва да бъдат тласнати със своите симптоми към оздравяване. Да помогне на човека в този процес на развитие и превръщане е задачата на психотерапията. В терапията ние се съюзяваме със симптомите на пациента и им помагаме да постигнат целта си - защото тялото винаги има право. Академичната медицина прави обратното - тя се съюзява с пациента против симптома. Ние винаги сме на страната на сянката и й помагаме да излезе на бял свят. Не водим никаква борба срещу болестта и нейните симптоми, а се опитваме да ги използваме като повратна точка за оздравяването.

Болестта е големият шанс на човека, тя е негово скъпоценно благо. Болестта е личен учител и водач по пътя към просветлението. Към тази цел водят различни пътища, в повечето случаи трудни и сложни - най-близкият и най-индивидуалният, обаче, обикновено пренебрежително се пренебрегва - болестта. Този път е най-малко податлив на себезаблуждения и илюзии. Поради това навярно е и тъй ненавиждан и мразен. Както с терапията, така и с тази книга ние искаме да извадим болестта от тясната рамка на обичайните схващания във видимостта на нейната истинска връзка с човешката същност. Който не е в състояние да направи заедно с нас тази крачка в другата координатна система, неминуемо е разбрал погрешно всички наши схващания.

Който обаче се научи да схваща болестта като път, пред него ще се открие цял един свят с нови прозрения. Общуването с болестта не прави живота нито по-прост, нито по-здрав; ние искаме по-скоро да вдъхнем смелост - да се погледнат честно в очите конфликтите и проблемите в този полярен свят. Искаме да премахнем илюзиите от този враждебен или конфликтен свят, който смята, че върху основата на нечестността може да се създаде земен рай.

Откъс от книгата БОЛЕСТТА КАТО ПЪТ  Торвалд Детлефсен, Д-р Рюдигер Далке