Човешкият разум не може да обхване истинските наставления. Но ако се съмнявате и не разбирате, готов съм да разговарям с вас.

Живеем във време, когато модерната меди­цина непрекъснато представя пред удивения лаик нови и нови свидетелства за своите възможности и способности, граничещи с чудото. Болният не е невинна жертва на някакво природно несъвършенство, а по-скоро сам носи вина за състо­янието си. Симптомите могат да бъдат разглеждани като физически израз на психически конфликти, които

, чрез своята символика, са способни „да демаскират" съответния проблем на пациента.

 Болест и здраве са понятия в единствено число, тъй като се отнасят за форма, изразява­ща състояние на човека, а не - както е общоприе­то - за органи или части на тялото. Тялото нико­га не е болно или здраво, защото то е само провод­ник на информацията, изпращана от съзнанието. Тя­лото не върши нищо от само себе си, в това всеки може да се убеди, наблюдавайки един труп. Тялото на живия човек дължи своите функции тъкмо на онези две нематериални „инстанции", които обикновено наричаме съзнание (душа) и живот (дух). Съз­нанието представлява информацията, изразяваща се и придобиваща видим израз чрез тялото. Съзнание­то се отнася към тялото така, както една радио­програма към приемника. Тъй като съзнанието пред­ставлява нематериално, самостоятелно качество, естествено, то нито е продукт на тялото, нито зависи от неговото съществуване.

Болест означава нарушаването на една хармония, т. е. поставянето под съмнение на един дотогава балансиран ред - болестта всъщност представлява именно създаване на равновесие. Тялото е плоскост на проявление или осъществяване на съз­нанието и с това - на всички процеси и промени, ко­ито протичат в него. Ако в съзнанието на даден човек се възцари неравновесие, то става видимо и осезаемо в тялото му като симптом. Затова е подвеждащо да се твърди, че тялото е болно, болен може да бъде единствено и винаги само човекът, а това болестно състояние се проявява в тялото като симптом.

Има множество симптоми, но всички те са израз все на едно и също събитие, което наричаме болест и което винаги се разиграва в съзнанието на чове­ка. Така както тялото не може да живее без съзна­ние, не може и „да се разболее" без съзнание. Нашият начин на разсъждение се вмества, общо взето, в психосоматичния модел, но с тази разлика, че използваме това гледище за всички симптоми и не допускаме изключения. В най-добрия случай, разг­раничението „соматично"/„психично" може да се отнесе към онази плоскост, на която се проявява даден симптом, но е безполезно при локализирането на болестта.

Допотопното понятие за душевните заболявания е напълно заблуждаващо, тъй като духът никога не може да заболее - при тази група по-скоро става въпрос изключително за симптоми, които се проявяват на психично равнище, следователно - в съзна­нието на човека. С понятийното разграничаване между болест (на равнище съзнание) и симптом (телесно равни-ще) нашите разсъждения върху болестта неизбежно се отклоняват от познатия анализ на телесни­те процеси и се насочват към едно необичайно и несвойствено за наши дни схващане за психичното равнище.

Прояви ли се в тялото на човека даден симптом, той привлича (повече или по-малко) вниманието върху себе си и по този начин често прекъсва досе­гашната последователност на жизнения му път. Симптомът е сигнал, който предизвиква внимание, интерес и с това поставя под Въпрос обичайния ра­вен ход на нещата. Един симптом изисква от нас да го зачитаме, независимо дали желаем или не. Това прекъсване, което като че ли идва отвън, ние усе­щаме като смущение и затова обикновено имаме една-единствена цел: да накараме смутителя (сму­щението) да изчезне. Човекът не иска да бъде сму­щаван - и ето че започва борбата срещу симптома. Борбата предполага внимание и посвещаване от наша страна и така симптомът винаги постига своето - да се занимаваме с него.

Едно наблюдение става непреднамерено едва ко­гато вместо симптомите разглежда „заболявания­та сами по себе си", а те досега не са намалели и със сигурност няма да намалеят и за в бъдеще. Бо­лестта е толкова дълбоко вкоренена в човешкото битие, колкото и смъртта, и не може да се изличи с няколко безобидни функционални трика. Ако бо­лестта и смъртта се схващаха с цялото им величие и достойнство, на този фон щеше да стане ясно колко са смешни хибридните ни усилия да ги по­бедим със собствени сили. Човек би могъл, разбира се, да се предпази от подобно разбиване на илюзии­те, като сведе болестта и смъртта до прости функции, за да може да продължи да вярва в собственото си могъщество и превъзходство.

Нека обобщим още веднъж: болестта е състоя­ние на човека, което сочи, че неговото съзнание вече не е в ред или в хармония. Тази загуба на вът­решно равновесие се проявява в тялото като симп­том. Така симптомът се явява сигнал и носител на информация, понеже с проявяването си прекъсва до­сегашния поток на живота ни и ни принуждава да му отделим внимание. Симптомът ни сигнализира, че като хора, като духовни създания сме болни, т. е. че равновесието на душевните ни сили е нарушено. Симптомът ни информира, че нещо ни липсва.

На болния винаги му липсва нещо и то се отнася до съзнанието му - ако нищо не му липсваше, той щеше да бъде здрав, т. е. съвършен. Но ако нещо му липсва, за да бъде здрав, тогава той е нездрав или болен. Това болестно със­тояние се проявява в тялото като симптом, кой­то човек има. Значи това, което човек има, е свидетелство, че нещо липсва. Липсва осъзнаване, зато­ва е налице и симптомът.

Разбере ли веднъж човек разликата между болест и симптом, поведението и отношението му спрямо болестта веднага ще се променят. Той вече няма да гледа на симптома като на най-големия си враг, чи­ето побеждаване и унищожение са върховната му цел, а ще открие в негово лице партньор, способен да му помогне да намери онова, което му липсва, и така да превъзмогне същинската болест. Тогава симптомът ще се превърне в един вид учител, кой­то ни помага да се грижим за собственото си раз­витие и осъзнаване, но който може да прояви голя­ма строгост и твърдост, ако го пренебрегнем  него, най-висшия закон. Болестта познава само една цел - да ни направи здрави.

Симптомът може да ни каже какво ни липсва по пътя към тази цел - но това предполага да разби­раме езика на симптомите. Задачата на тази книга е да ни помогне да го научим отново. Казваме да го научим отново, тъй като този език съществува от край време и не е измислен сега просто трябва да бъде преоткрит. Целият ни език е психосоматичен, което ще рече, че признава взаимовръзките между тялото и душата. Научим ли се отново да се вслуш­ваме в тази двойственост на нашия език, много ско­ро ще чуем симптомите да ни говорят и ще успеем да ги разберем. Нашите симптоми имат да ни каз­ват много повече и по-важни неща от хората, с ко­ито общуваме. Те са наши по-интимни партньори, принадлежат ни изцяло и са единствените, които наистина ни познават.

По такъв начин стигаме до необходимостта от един вид честност и откровеност, които не вина­ги се понасят лесно. Най-добрият ни приятел нико­га не би посмял да ни каже голата истина право в очите, както го правят симптомите. Следовател­но, няма нищо чудно в това, че сме се отучили да разбираме езика на симптомите: винаги се живее по-приятно, когато не си откровен. Но чрез прос­тото не-слушане и не-разбиране симптомите не из­чезват. По някакъв начин ние винаги се занимаваме с тях. Ако се осмелим да ги послушаме и да поведем разговор с тях, те ще ни станат неподкупен учител по пътя към истинското изцеление. Като ни казват какво всъщност ни липсва, като ни запознават с темата, която трябва да интегрираме в съзнание­то си, те ни дават шанс да ги направим излишни чрез процесите опознаване и осъзнаване.