За болестите и здравето на човека |
Йока Дайши “Шодоха” Живеем във време, когато модерната медицина непрекъснато представя пред удивения лаик нови и нови свидетелства за своите възможности и способности, граничещи с чудото. Болният не е невинна жертва на някакво природно несъвършенство, а по-скоро сам носи вина за състоянието си. Симптомите могат да бъдат разглеждани като физически израз на психически конфликти, които , чрез своята символика, са способни „да демаскират" съответния проблем на пациента. Болест и здраве са понятия в единствено число, тъй като се отнасят за форма, изразяваща състояние на човека, а не - както е общоприето - за органи или части на тялото. Тялото никога не е болно или здраво, защото то е само проводник на информацията, изпращана от съзнанието. Тялото не върши нищо от само себе си, в това всеки може да се убеди, наблюдавайки един труп. Тялото на живия човек дължи своите функции тъкмо на онези две нематериални „инстанции", които обикновено наричаме съзнание (душа) и живот (дух). Съзнанието представлява информацията, изразяваща се и придобиваща видим израз чрез тялото. Съзнанието се отнася към тялото така, както една радиопрограма към приемника. Тъй като съзнанието представлява нематериално, самостоятелно качество, естествено, то нито е продукт на тялото, нито зависи от неговото съществуване.
Болест означава нарушаването на една хармония, т. е. поставянето под съмнение на един дотогава балансиран ред - болестта всъщност представлява именно създаване на равновесие. Тялото е плоскост на проявление или осъществяване на съзнанието и с това - на всички процеси и промени, които протичат в него. Ако в съзнанието на даден човек се възцари неравновесие, то става видимо и осезаемо в тялото му като симптом. Затова е подвеждащо да се твърди, че тялото е болно, болен може да бъде единствено и винаги само човекът, а това болестно състояние се проявява в тялото като симптом.
Има множество симптоми, но всички те са израз все на едно и също събитие, което наричаме болест и което винаги се разиграва в съзнанието на човека. Така както тялото не може да живее без съзнание, не може и „да се разболее" без съзнание. Нашият начин на разсъждение се вмества, общо взето, в психосоматичния модел, но с тази разлика, че използваме това гледище за всички симптоми и не допускаме изключения. В най-добрия случай, разграничението „соматично"/„психично" може да се отнесе към онази плоскост, на която се проявява даден симптом, но е безполезно при локализирането на болестта.
Допотопното понятие за душевните заболявания е напълно заблуждаващо, тъй като духът никога не може да заболее - при тази група по-скоро става въпрос изключително за симптоми, които се проявяват на психично равнище, следователно - в съзнанието на човека. С понятийното разграничаване между болест (на равнище съзнание) и симптом (телесно равни-ще) нашите разсъждения върху болестта неизбежно се отклоняват от познатия анализ на телесните процеси и се насочват към едно необичайно и несвойствено за наши дни схващане за психичното равнище.
Прояви ли се в тялото на човека даден симптом, той привлича (повече или по-малко) вниманието върху себе си и по този начин често прекъсва досегашната последователност на жизнения му път. Симптомът е сигнал, който предизвиква внимание, интерес и с това поставя под Въпрос обичайния равен ход на нещата. Един симптом изисква от нас да го зачитаме, независимо дали желаем или не. Това прекъсване, което като че ли идва отвън, ние усещаме като смущение и затова обикновено имаме една-единствена цел: да накараме смутителя (смущението) да изчезне. Човекът не иска да бъде смущаван - и ето че започва борбата срещу симптома. Борбата предполага внимание и посвещаване от наша страна и така симптомът винаги постига своето - да се занимаваме с него.
Едно наблюдение става непреднамерено едва когато вместо симптомите разглежда „заболяванията сами по себе си", а те досега не са намалели и със сигурност няма да намалеят и за в бъдеще. Болестта е толкова дълбоко вкоренена в човешкото битие, колкото и смъртта, и не може да се изличи с няколко безобидни функционални трика. Ако болестта и смъртта се схващаха с цялото им величие и достойнство, на този фон щеше да стане ясно колко са смешни хибридните ни усилия да ги победим със собствени сили. Човек би могъл, разбира се, да се предпази от подобно разбиване на илюзиите, като сведе болестта и смъртта до прости функции, за да може да продължи да вярва в собственото си могъщество и превъзходство.
Нека обобщим още веднъж: болестта е състояние на човека, което сочи, че неговото съзнание вече не е в ред или в хармония. Тази загуба на вътрешно равновесие се проявява в тялото като симптом. Така симптомът се явява сигнал и носител на информация, понеже с проявяването си прекъсва досегашния поток на живота ни и ни принуждава да му отделим внимание. Симптомът ни сигнализира, че като хора, като духовни създания сме болни, т. е. че равновесието на душевните ни сили е нарушено. Симптомът ни информира, че нещо ни липсва.
На болния винаги му липсва нещо и то се отнася до съзнанието му - ако нищо не му липсваше, той щеше да бъде здрав, т. е. съвършен. Но ако нещо му липсва, за да бъде здрав, тогава той е нездрав или болен. Това болестно състояние се проявява в тялото като симптом, който човек има. Значи това, което човек има, е свидетелство, че нещо липсва. Липсва осъзнаване, затова е налице и симптомът.
Разбере ли веднъж човек разликата между болест и симптом, поведението и отношението му спрямо болестта веднага ще се променят. Той вече няма да гледа на симптома като на най-големия си враг, чието побеждаване и унищожение са върховната му цел, а ще открие в негово лице партньор, способен да му помогне да намери онова, което му липсва, и така да превъзмогне същинската болест. Тогава симптомът ще се превърне в един вид учител, който ни помага да се грижим за собственото си развитие и осъзнаване, но който може да прояви голяма строгост и твърдост, ако го пренебрегнем него, най-висшия закон. Болестта познава само една цел - да ни направи здрави.
Симптомът може да ни каже какво ни липсва по пътя към тази цел - но това предполага да разбираме езика на симптомите. Задачата на тази книга е да ни помогне да го научим отново. Казваме да го научим отново, тъй като този език съществува от край време и не е измислен сега просто трябва да бъде преоткрит. Целият ни език е психосоматичен, което ще рече, че признава взаимовръзките между тялото и душата. Научим ли се отново да се вслушваме в тази двойственост на нашия език, много скоро ще чуем симптомите да ни говорят и ще успеем да ги разберем. Нашите симптоми имат да ни казват много повече и по-важни неща от хората, с които общуваме. Те са наши по-интимни партньори, принадлежат ни изцяло и са единствените, които наистина ни познават.
По такъв начин стигаме до необходимостта от един вид честност и откровеност, които не винаги се понасят лесно. Най-добрият ни приятел никога не би посмял да ни каже голата истина право в очите, както го правят симптомите. Следователно, няма нищо чудно в това, че сме се отучили да разбираме езика на симптомите: винаги се живее по-приятно, когато не си откровен. Но чрез простото не-слушане и не-разбиране симптомите не изчезват. По някакъв начин ние винаги се занимаваме с тях. Ако се осмелим да ги послушаме и да поведем разговор с тях, те ще ни станат неподкупен учител по пътя към истинското изцеление. Като ни казват какво всъщност ни липсва, като ни запознават с темата, която трябва да интегрираме в съзнанието си, те ни дават шанс да ги направим излишни чрез процесите опознаване и осъзнаване.
Откъс от книгата: «БОЛЕСТТА КАТО ПЪТ» Торвалд Детлефсен, Д-р Рюдигер Далке |